ВЪОБРАЗЕН РЕД - ИЗГРАЖДАНЕТО НА ПИРАМИДИТЕ


Мнения: 1157
Регистриран на: 10 Фев 2011, 22:57
МнениеПубликувано на: 26 Сеп 2017, 10:24
ВЪОБРАЗЕН РЕД - ИЗГРАЖДАНЕТО НА ПИРАМИДИТЕ
Иван Ценов·25 септември 2017 г.

Спазвайки обещанието си, от днес ще имате възможността да прочетете гл. 6 „Изграждането на пирамидите” от книгата на Ювал Ноа Харари „Кратка история на човечеството”. Защо избрах тази глава? В нея може би най-ясно личи основната теза на автора, свързана с понятието „въобразен ред”. „Въобразен ред” е едно от подзаглавията в гл. 6, но аз бих го използвал като заглавие на главата! И може би някои се досещат защо бих направил така!? А мнозина може би не се досещат!? Е, следвайки Харари, всеки социален ред е въобразен! Но в наши дни повече от всякога е важно да знаеме това!
Харари не бяга от провокацията! Харари търси провокацията!
Открийте провокациите, но бъдете търпеливи в оценките си!
„Написана на неподражаемо жив език, книгата ни изправя лице в лице с най-големите въпроси на историята и на съвременния свят.”
Иван Ценов
15 юли 2017 г.
===================================================
Отзив за „Кратка история на човечеството”
от Джаред Даймънд,
автор на „Пушки, вируси и стомана”
Ювал Ноа Харари
Кратка история на човечеството
Глава 6
ИЗГРАЖДАНЕТО НА ПИРАМИДИТЕ
Земеделската революция е едно от най-противоречивите събития в историята.
Според някои тя открива пътя към просперитет и прогрес; други настояват, че е нашето проклятие. Това е преломната точка според тях, в която Homo sapiens прекъсва своята симбиотична връзка с природата и се устремява към съществуване в отчуждение и алчност. Независимо в коя посока отвежда то, връщане назад няма. Земеделието дава възможност за толкова бърз и осезаем прираст на населението, че става невъзможно едно комплексно земеделско общество да се изхранва и поддържа чрез лов и събирачество. Около 10 000 г.пр.Хр. преди прехода към земеделие, планетата е дом на между 5 и 8 милиона събирачи, водещи номадски начин на живот. Около I в. от тях са останали само около 1-2 милиона (обитаващи най-вече Австралия, Америка и Африка), което е нищо на фона на 250-те милиона земеделци (35).
По-голямата част от тях живеят в постоянни селища, а малцина са пастири, водещи номадски начин на живот. Преминаването към уседналост редуцира значително обсега на действие на отделните индивиди. Древните ловци събирачи обикновено обитавали райони от десетки и дори стотици квадратни километри. „Домът" им бил цялата територия с хълмовете, потоците, горите и небето. Селяните, от друга страна, прекарвали по-голямата част от времето си, обработвайки малко парче земя или овощна градина, а семейният им живот бил организиран около тясна постройка от дърво, камък или кал, не по-голяма от няколко десетки квадратни метра - къщата им. Типичният селянин бил особено привързан към нея. Това била истинска революция с далеч стигащи последици - колкото психологически, толкова и архитектурни. От този момент нататък привързаността към „моята къща" и отделеността от съседите стават отличителните белези на човека - едно същество, вече много по-силно центрирано около самото себе си.
Новите земеделски земи не само обхващали много по-малка територия в сравнение със зоната на действие на древните събирачи, но и били много по-различни от естественото си състояние. Ако оставим настрана използването на огън, ловците събирачи рядко променяли нещо в обитаваната от тях среда. Земеделците, от друга страна, живеели на изкуствени човешки острови, създадени с много труд насред пустошта. Те изсичат дърветата, копаят канали, почистват пасбищата от храсти, изграждат постройки, орат земята и засаждат овошки в стегнати редици. Създаденият по този начин хабитат е предназначен единствено за хората и „техните" растения и животни и често бил обграждан от стени и огради. Фермерските семейства влагали всичките си сили, за да държат настрана плевелите и дивите животни. Ако подобни натрапници все пак успеели да проникнат, незабавно били прогонвани. Ако упорствали, имало начини за унищожаването им. Домовете били защитавани особено съвестно. От самото начало на земеделието до днес, милиарди човешки същества, въоръжени с клони, мухобойки, обувки и отровни спрейове водят безмилостна борба срещу трудолюбивите мравки, потайните хлебарки, смелите паяци и лутащите си бръмбари, които успяват да проникнат в човешките обиталища.
През по-голямата част от историята тези създадени от човека анклави са незначителни на фона на огромните пространства дива природа. Повърхността на Земята е около 510 милиона квадратни километра, от които 155 милиона са суша. Около 1400 г.сл.Хр. по-голямата част от земеделците, както и техните растения и животни, били събрани на територия не по-голяма от 11 милиона квадратни километра - 2% от земната повърхност (36). Останалата част била твърде студена, твърде гореща, твърде суха, твърде влажна или по друга причина неподходяща за обработка. Тези миниатюрни 2% са сцената, на която се разгръща човешката история.
Хората трудно напускали своите изкуствени острови. Те не можели да изоставят къщите си, полетата и хамбарите, без да поемат огромен риск. Освен това с течение на времето те трупали все повече и повече притежания - трудно транспортируеми предмети, които ги привързвали към конкретното място. Древните земеделци може и да ни изглеждат като пълни бедняци, но типичното семейство притежавало повече предмети от едно цяло племе на ловци събирачи.
НАСТЪПВАНЕТО НА БЪДЕЩЕТО
С намаляването на земеделското пространство времето, влагано в труд, нараствало. Събирачите обикновено не губели време в планиране на следващите две седмици или месец. Фермерите обаче въображаемо се пренасяли години и десетилетия напред.
Събирачите не обръщали внимание на бъдещето, защото се грижели най-вече за препитанието си и нямали възможност да съхраняват храна или да трупат притежания. Разбира се, те несъмнено са се ангажирали с планиране. Художниците от пещерите Шове, Ласко и Алтамира със сигурност са искали творенията им да се запазят за идните поколения. Социалните съюзи и политическите съперничества също били дългосрочни начинания. Често били необходими години, за да се върне услуга или да бъде отмъстена злина. Въпреки това в икономиката на лова и събирачеството съществувал очевиден предел на подобно дългосрочно планиране. Парадоксално, но това спестява много тревоги. Няма смисъл да се измъчваш за неща, върху които нямаш контрол.
Земеделската революция придава на бъдещето много по-голяма значимост, отколкото то е имало когато и да било преди това. Земеделците трябвало винаги да го взимат предвид и да работят в негово име. Земеделската икономика е базирана на сезонния цикъл на производство, състоящ се от дълги месеци на обработка, следвани от кратък период на събиране на реколтата. Ако тя е богата, селяните могат да отпразнуват събитието, след като привършат с работата си, но след около седмица отново трябва да стават в зори и да работят дълги часове в полето. Въпреки че има достатъчно храна за днешния ден, за следващата седмица и дори месец, те се тревожат за следващата година и за идващата след нея.
Тревогата за бъдещето е вкоренена не само в сезонните цикли на производство, но и във фундаменталната несигурност на земеделието. Тъй като повечето села преживявали благодарение на култивирането на много ограничен набор от одомашнени растения и животни, те зависели от засушаванията, наводненията и епидемиите. Селяните били длъжни да произвеждат повече, отколкото консумирали, за да могат да натрупат резерв. Без зърно в силозите, съдове със зехтин в мазето, сирене в килера и колбаси, висящи от тавана, те били обречени на глад в годините на лоша реколта. А такива, рано или късно, идвали. Селянинът, живеещ с презумпцията, че няма да има бедни години, не оцелявал дълго.
В резултат от това още от зората на земеделието тревогата за бъдещето започва да играе основна роля на сцената на човешкия ум. В районите, където реколтата зависи от дъжда, началото на дъждовният период означава, че всяка сутрин първата работа на хората е да вперят поглед в хоризонта, да подушат вятъра и да напрегнат очите си. Дали това е облак? Ще завали ли навреме? Ще вали ли достатъчно? Няма ли буря да отмие семената и да изкорени младите стръкчета? В същото време в долината на реките Ефрат, Инд и Хуанхъ други селяни следят с трепет нивото на водата. Те се надяват, че то ще се покачи, така че плодородният горен слой, който водите носят от планината, да се разпредели равномерно и да се напълнят напоителните им системи. Но ако нивото на водата е прекалено високо или дъждовете не дойдат в точния момент, въздействието им ще бъде опустошително - точно както при суша.
Селяните се тревожат за бъдещето не само защото имат повече причини, но и защото имат контрол върху повече неща. Те могат да разчистят нова територия за обработване, да направят нов напоителен канал, да посадят повече. Тревожният селянин се труди упорито и бърза подобно на мравка, събираща запаси от храна през лятото. Той сади с пот на чело маслинови дръвчета и отлага за зимата или дори за следващата година консумирането на храната, произведена днес.
Стресът, който зедемелската работа причинява, има дългосрочни последици. Той е основата на мащабни политически и социални системи. За жалост, усърдните селяни почти никога не постигат икономическата сигурност, към която се стремят чрез тежкия си труд. Навсякъде владетелите и елитите се възползват от тях и им оставят колкото да не умрат от глад.
Тези така желани излишъци от храна поддържат политиката, войните, изкуството и философията. Те градят дворци, укрепления, паметници и храмове. До късната модерност повече от 90% от хората са селяни, които стават всяка сутрин, за да напоят земята с потта от челото си. Излишъкът, който произвеждат, изхранвал малцинството на елита - владетеля, неговите служители, войниците, богослужителите, хората на изкуството и мислителите: онези, на които са посветени историческите книги. Историята е нещо, което малцина създават, докато в това време останалите орат и носят ведра с вода.
ВЪОБРАЗЕН РЕД
Хранителните излишъци, произведени от селяните, заедно с новите транспортни средства, в крайна сметка дават възможност на все повече хора да се заселват първо в големи села, а след това в малки градчета и накрая в големи градове, които са свързани помежду си от търговски мрежи и чрез общо управление в рамките на нови империи.
Но за да могат хората да се възползват от тези нови възможности, хранителните излишъци и подобрените транспортни средства не са достатъчни. Фактът, че хиляда души в един и същ град или един милион в едно и също кралство могат да бъдат изхранени, не гарантира, че е лесно да са постигне съгласие как да се подели водата и земята, как да се разрешат спорове и конфликти и как да се действа във времена на война или суша. И ако не може да се постигне, съгласие започва съперничество, което няма как да се потуши, дори ако хранилищата са препълнени.
Не недостигът на храна е причината за повечето войни и революции в историята. Френската революция е започната не от изгладнели селяни, а от богати юристи. Римската република достига върха на своята мощ през I в.пр.Хр., когато галеони със съкровища от всички краища на Средиземно море правят римляните по-богати, отколкото предците им са се виждали и в най-смелите си мечти. Тъкмо в този момент на изобилие политическият ред рухва и се стига до поредица от кървави граждански войни. Югославия през 1991 г. има предостатъчно ресурси, за да нахрани всички свои граждани, но при все това се разпада сред кръв и разруха.
Проблемът, който е в основата на всички тези катастрофи, е, че милиони години наред човекът е еволюирал в рамките на малки групи от по няколко десетки индивиди. Хилядолетията, отделящи земеделската революция от възникването на градове, кралства и империи, не са достатъчни, за да може да се развие инстинкт за сътрудничество в голям мащаб.
Въпреки липсата на подобен биологичен инстинкт по време на събираческата епоха стотици непознати можели да си сътрудничат - благодарение на споделените митове. Това сътрудничество обаче било ограничено. Всяка група от представители на Homo sapiens продължила да живее независимо и самостоятелно да задоволява нуждите си. Един древен социолог, живял преди 20 000 години, който не знае нищо за събитията след земеделската революция, спокойно би могъл да стигне до извода, че митологията има доста ограничен обхват. Историите за духовете на предците и племенните тотеми може и да са имали силата да организират търговията на раковини между 500 човека, да вдъхновят съвместните празници и да мобилизират силите, за да бъдат унищожени неандерталците, но само толкова. Митологията, би помислил древният социолог, не може да даде възможност на милиони непознати да си сътрудничат всекидневно.
Но този извод се оказва погрешен. Митовете са по-силни, отколкото някой някога си е представял. Когато земеделската революция открива възможности за създаването на пренаселени градове и могъщи империи, хората измислят истории за велики богове, родини и акционерни дружества, които трябва да осигурят необходимите социални връзки. Макар човешката еволюция да пълзи с типичната за охлюв скорост, човешкото въображение гради внушителни мрежи за мащабно сътрудничество, непознато дотогава.
Около 8500 г.пр.Хр. най-големите селища на света са селища като Йерихон, в които живеят няколко стотин души. Около 7000 г.пр.Хр. градът Чаталхьоюк в Анадола наброява между 5000 и 10 000 обитатели. Може би това е най-голямото селище в света в този период. През петото и четвъртото хилядолетие пр.Хр. гра­дове с население десетки хиляди души възникват в региона на Плодородния полумесец и всеки от тях упражнява контрол върху близките села. През 3100 г.пр.Хр. цялата долина по долното течение на Нил се обединява и се формира Старото Египетско царство. Неговите фараони властват над хиляди квадратни километри и стотици хиляди поданици. Около 2250 г.пр.Хр. Саргон Велики създава първата империя - Акадската. Тя има над милион поданици и армия от 5400 воини. Между 1000 и 500 г.пр.Хр. първите мегаимперии възникват в Средния изток - Асирийската империя, Вавилонската империя и Персийската империя. Те управляват многомилионно население и армии от десетки хиляди воини.
През 221 г.пр.Хр. династията Цин обединява Китай, а скоро след това Рим обединява държавите в Средиземноморския басейн. На четирийсетмилионното население, подчинено на династията Цин, са наложени данъци, необходими за поддържане на армия от стотици хиляди воини и на сложна бюрократична система с над 100 000 служители. В зенита си Римската империя събира данъци от повече от 100 милиона поданици, с които се финансира армия, наброяваща между 250 000- 500 000 войници, пътна мрежа, която се използва 1500 години по-късно и театри и амфитеатри, в които се играят и досега спектакли.
Безспорно всичко това е впечатляващо, но не трябва да храним фалшиви илюзии относно „мрежите за масово сътрудничество", действали в египетските царства или Римската империя. „Сътрудничество" звучи много алтруистично, но невинаги е доброволно и рядко е егалитарно. Повечето мрежи за сътрудничество са ориентирани към потисничество и експлоатация. Селяните плащат за разцвета на тези мрежи със своите скъпоценни хранителни излишъци, изпадайки в отчаяние, когато бирникът с един замах заличава цяла година на тежък труд. Известните римски амфитеатри често се изграждат от роби, а целта е богатите и мързеливи римляни да гледат как други роби се впускат в ожесточена гладиаторска битка. Дори затворите и концентрационните лагери са мрежи за сътрудничество и могат да функционират само защото хиляди непознати по някакъв начин координират действията си.
Всички тези мрежи на сътрудничество - от градовете в Древна Месопотамия до империите на Рим и династията Цин - са „въобразен ред". Социалните норми, които ги поддържат, не се основават нито на вродени инстинкти, нито на лични познанства, а на вяра в общи митове.
Как е възможно митове да поддържат цели империи? Вече обсъдихме един пример - компанията „Пежо". Нека сега се спрем на два от най-известните мита в историята: Кодексът на Хамурапи от около 1776 г.пр.Хр., който служи като наръчник за сътрудничество за стотици хиляди древни вавилонци, и американската Декларация за независимост от 1776 г., която и до днес е наръчник за сътрудничество за стотици милиони съвременни американци.
През 1776 г.пр.Хр. Вавилон е най-големият град на света. Вавилонската империя вероятно е най-голямата империя с над милион поданици. Тя властва над почти цяла Месопотамия, включително над по-голямата част от съвременен Ирак и части от съвременна Сирия и Иран. Вавилонският владетел, който е най-известен днес, е Хамурапи. Славата му се дължи най-вече на един текст, който носи неговото име - Законникът на Хамурапи. Той съдържа закони и съдебни решения и целта му е да представи Хамурапи като образец за справедлив владетел, да служи като основа на една всеобща правна система в империята и да научи бъдещите поколения какво е справедливост и как трябва да постъпва справедливият владетел.
Той е валиден за поколения напред. Интелектуалният и бюрократичен елит на Древна Месопотамия канонизира текста, а чиракуващи преписвачи продължават да го преписват дълго след смъртта на Хамурапи и края на империята. Законникът е особено подходящо свидетелство за идеала за социален ред на древните месопотамци (37). Той започва, съобщавайки, че боговете Ану, Енлил и Мардук - основните божества в пантеона на Месопотамия - са определили Хамурапи да бъде този, който ще „направи така, че справедливостта да ръководи империята, ще накаже лошите и злите, ще попречи на силните да потискат слабите" (38). Следват около 300 присъди със следния вид: „Ако се случи това и това, присъдата е такава." Например присъдите в списъка между 196-199 и между 209-214 гласят:
196. Ако виден мъж ослепи друг виден мъж, то и неговото око трябва дабъде извадено.
197. Ако той счупи кост на друг виден мъж, то и негова кост трябва да бъде счупена.
198. Ако той ослепи или счупи кост на обикновен човек, ще претегли и плати 60 шекела сребро.
199. Ако той ослепи роб на виден мъж или счупи кост на роб на виден мъж, ще претегли и плати половината от цената на този роб (в сребро). (39)
209. Ако виден мъж удари жена от висшата класа и тя пометне, той трябва да премери и да й даде десет шекела сребро за бебето.
210. Ако жената умре, трябва дъщеря му да бъде убита.
211. Ако ударът му стане причина жена от средната класа да пометне, той трябва да премери и да й даде пет шекела сребро.
212. Ако тя умре, той трябва да премери и плати трийсет шекела сребро.
213. Ако удари робиня и тя пометне, той трябва да премери и да й даде два шекела сребро.
214. Ако робинята умре, той трябва да премери и плати двайсет шекела сребро. (40)
След списъка с присъди Хамурапи отново заявява:
Това са справедливите присъди, които Хамурапи, вещият цар, е определил и чрез тях е насочил царството си по пътя на истината и правилния живот... Аз съм Хамурапи, благородният цар. Не съм лекомислен или небрежен към човешкия род, поверен ми от бог Енлил и с грижата за когото бог Мардук ме натовари. (41)
Законникът казва, че вавилонският социален ред е вкоренен в универсални и вечни принципи на справедливост, определени от боговете. Принципът на йерархичността е от основно значение. Според него хората са разделени на два пола и три класи - висша, обикновена (средна) и роби. Представителите на двата пола и на трите класи имат различни ценности. Животът на обикновена жена струва 30 шекела, а на робинята - 20, докато окото на обикновен мъж струва 60 шекела.
Законникът също така определя стриктно йерархията в рамките на семейството. Според него децата не са независими личности, а собственост на родителите си. Затова ако виден мъж убие дъщерята на друг виден мъж, дъщерята на убиеца трябва също да умре като наказание. На нас може и да ни изглежда странно, че убиецът остава невредим, а умира невинната му дъщеря, но според Хамурапи и вавилонците това е напълно справедливо. Законникът се основава на допускането, че ако всички поданици приемат мястото си в йерархията и действат според това, милионите, живеещи в империята, ще могат да си сътрудничат успешно. Обществото им ще може да произвежда достатъчно храна, да я разпределя ефективно, да се защитава от врагове и да завладява нови територии, така че да придобива повече богатства и сигурност.
Около 3500 години след смъртта на Хамурапи жителите на тринайсетте британски колонии в Северна Америка решават, че кралят на Англия ги третира несправедливо. Техни представители се събират във Филаделфия и на 4 юли 1776 г. колониите обявяват, че техните жители вече не са поданици на британската корона. Тяхната Декларация за независимост формулира универсални и неизменни принципи на справедливостта, които, подобно на тези на Хамурапи, са вдъхновени от божествена сила. Но най-важният принцип, наложен от американския бог, се различава до известна степен от принципите, наложени от вавилонските богове. Американската Декларация заявява:
Според нас следните истини се разбират от само себе си: че всички човеци са създадени равни и техният Създател ги е дарил с определени неотменими права, сред които са животът, свободата и стремежът към щастие.
Подобно на Законникът на Хамурапи, този документ обещава, че ако хората действат според свещените принципи, записани в него, милионите ще могат успешно да си сътрудничат, да живеят в сигурност и мир в едно справедливо и проспериращо общество. И отново подобно на Законникът американската Декларация за независимост не е само документ, чиято значимост може да се сведе до конкретното време и място - той бива приет и от следващите поколения. В продължение на повече от 200 години американските ученици го преписват и учат наизуст.
Двата текста ни изправят пред една очевидна дилема. Те претендират, че описват универсални и вечни принципи на справедливоста, но според американците всички хора са равни, докато според вавилонците това определено не е така. Американците, разбира се, биха казали, че те са прави, а Хамурапи греши. Хамурапи, от своя страна, би отговорил, че е тъкмо обратното. Всъщност и двете страни грешат. И Хамурапи, и бащите основатели си представят действителност, направлявана от универсални и неизменни принципи на справедливостта - като равенството или йерархията. Но всъщност единственото място, където подобни принципи съществуват, е богатото въображение на Homo sapiens и неговите митове. Тези принципи нямат обективна валидност.
За нас е лесно да приемем, че разделянето на хората на „висши" и „обикновени" е плод на въображението. Но идеята, че всички човешки същества са равни, също е мит. В какъв смисъл всички са равни? Има ли обективна реалност отвъд човешкото въображение, в която те наистина са равни? Биологичната? Нека се опитаме да преведем най-известната част от Декларацията на биологичен език:
Според нас следните истини се разбират от само себе си: че всички човеци са създадени равни и техният Създател ги е дарил с определени неотменими права, сред които са животът, свободата и стремежът към щастие.
Според биологията хората не са „създадени". Те са еволюирали до днешното си състояние. И със сигурност не са еволюирали, за да бъдат „равни". Идеята за равенство е неизменно свързана с идеята за сътвореността. Американците заимстват тази идея от християнството, според което всеки има душа, създадена от Бог, и всички души са равни пред Него. Но ако не вярваме в християнския мит за бог, сътворението и душите, какво означава всички да са „равни"? Еволюцията се основава на различието, а не на равенството. Всеки носи различен генетичен код и от раждането си е изложен на различни въздействия на средата. Това води до развитието на различни качества, за които вероятността за оцеляване е различна. Затова „създадени равни" трябва да се преведе като „еволюирали по различен начин".
Точно както човекът не е създаден според биологията, така няма и „Създател", който да го „дарил" с каквото и да било. Има само сляпа еволюционна сила, лишена от цел, която води до раждането на отделните индивиди. „Създателят ги е дарил" трябва да се преведе просто като „родени".
По същия начин няма нищо подобно на права в биологията. Има само органи, способности и черти. Птиците летят не защото имат това право, а защото имат криле. И не е вярно, че тези органи, способности и характеристики са „неотменими". Много от тях преминават през постоянен процес на мутация и с течение на времето могат напълно да изчезнат. Щраусът е птица, изгубила способността си да лети. Затова „неотменими права" трябва да се преведе като „подлежащи на изменение характеристики".
И кои са чертите, които човекът носи? „Живот" със сигурност. Но „свобода"? В биологията няма такова нещо. Точно както равенството, правата и компаниите с ограничена отговорност, свободата е нещо, което хората изобретяват и което съществува единствено във въображението им. От биологична гледна точка безсмислено е изказването, че гражданите на демократичните общества са свободни, докато онези, които живеят в диктатура не са. А „щастието"? До този момент изследванията в полето на биологията не са предложили ясна дефиниция за щастие или начин то да се измерва обективно. Повечето признават съществуването на удоволствие, което може по-лесно да се дефинира и измери. Затова „живот, свобода и стремеж към щастие" трябва да се преведе като „живот и преследване на удоволствие".
Ето и целия пасаж, преведен на биологичен език:
Според нас следните истини се разбират от само себе си: че всички човеци са еволюирали по различен начин и са родени с определени, подлежащи на изменение характеристики, сред които са животът и преследването на удоволствие.
Защитниците на равенството и човешките права ще бъдат дълбоко наскърбени от подобен начин на разсъждение. Отговорът им вероятно ще бъде: „Ние знаем, че хората не са равни в биологично отношение! Но ако всички вярваме, че сме равни по същността си, това ще ни даде възможност да изградим стабилни и проспериращи общества." Не оспорвам тази теза. Именно това имам предвид под „въобразен ред". Ние вярваме в определен ред не защото той е обективна истина, а защото вярата в него ни дава възможност да си сътрудничим ефективно и да създаваме по-добри общества. Въобразеният ред не е злотворна конспирация или безсмислен мираж, а е единственият начин голям брой хора да си сътрудничат.
Имайте предвид обаче, че Хамурапи би могъл да защитава своите принципи, използвайки същата логика: „Аз знам, че висшите човешки същества, обикновените и робите не са различни видове хора по същността си. Но ако вярваме, че те са такива, ще можем да създадем стабилно и проспериращо общество."
ИСТИНСКИ ВЯРВАЩИ
Твърде вероятно е доста от читателите на предходните редове неспокойно да са започнали да се въртят на столовете си. Повечето от нас днес са научени да реагират по такъв начин. Лесно е да приемем, че Законникът на Хамурапи е мит, но не искаме и да чуем, че човешките права също са мит. Ако хората осъзнаят, че правата съществуват само във въображението ни, няма ли опасност нашите общества да се разпаднат? Волтер казва: „Няма Бог, но не казвайте това на слугата ми, ако не искате да ме убие през нощта." Хамурапи би казал същото относно неговият принцип на социална йерархия, а Томас Джеферсън относно човешките права. Homo sapiens няма естествени права, точно както паяците и шимпанзетата. Но не казвайте това на слугите ни, ако не искате да ни убият през нощта.
Подобни страхове имат основания. Един естествен ред е стабилен и сигурен. Няма вероятност гравитацията да престане да действа утре, дори ако хората спрат да вярват в нея. За разлика от това един въобразен ред винаги е застрашен от разруха, защото зависи от митове, а митовете изчезват, когато хората спрат да вярват в тях. Необходими са постоянни и настойчиви усилия, за да съхраним въобразения ред. Някои от тези усилия включват насилие и принуда. Армиите, полицията, съдилищата и затворите постоянно действат, принуждавайки хората да се съобразяват с въобразения ред. Ако древен вавилонец ослепи своя съсед, обикновено е необходимо известно насилие, за да се спази закона „око за око". Когато през 1860 г. мнозинството от американските граждани стигат до заключението, че робите от Африка са човешки същества и затова трябва да имат право на свобода, е необходима кръвопролитна гражданска война, за да приемат това и южните щати.
Но въобразеният ред не може дабъде поддържан единствено чрез насилие. Той изисква и искрено вярващи в него. Принц Талейран, който започва хамелеонската си кариера при Луи XVI, по-късно обслужва революционния и Наполеоновия режим и навреме пренасочва лоялността си, за да работи отново за възстановената монархия в края на живота си, обобщава десетилетията управленски опит с думите: „Можеш да постигнеш много с щик, но е твърде неудобно да седиш на него." Един свещеник често може да свърши работата на стотици войници, при това много по-евтино и ефективно. Още повече, че независимо колко ефикасни са щиковете, някой трябва добре да ги владее. Защо трябва войниците, тъмничарите, съдиите и полицаите да поддържат въобразен ред, в който не вярват? От всички човешки колективни дейности най-трудно се организира насилието. Ако кажем, че един социален ред бива поддържан от военна сила, веднага възниква въпросът: какво тогава поддържа военния ред? Не е възможно да се организира една армия единствено чрез принуда. Поне някой от военачалниците и войниците трябва истински да вярва в нещо, било то Бог, чест, родина, мъжество или пари.
Още по-интересен въпрос може да се постави по отношение на онези, които са на върха на социалната пирамида. Защо ще искат да наложат някакъв въобразен ред, ако самите те не вярват в него? Често срещано е твърдението, че елитът може да се ръководи от цинична алчност. Но не е твърде вероятно един циник, който не вярва в нищо, да бъде алчен. Не е необходимо много, за да се поддържат обективните билогични нужди на Homo sapiens. Отвъд тях парите могат да бъдат използвани, за да се строят пирамиди, да се предприеме околосветско пътешествие, да се финансира предизборна кампания, да се спонсорира предпочитаната терористична организация, или да се инвестира на борсата и да се спечелят още пари - все неща, които за истинския циник нямат абсолютно никакво значение. Диоген, гръцкият философ, основател на школата на киниците, живеел в питос. Веднъж Александър Велики го посетил точно когато се припичал на слънце. Всемогъщият завоевател го попитал дали има нещо, което може да направи за него, а Диоген му отвърнал „Да, има нещо, което можеш да направиш. Отмести се, закриваш ми слънцето."
По тази причина циниците не изграждат империи, а въобразеният ред може да се поддържа само ако голяма част от населението - и по-конкретно голяма част от елита и онези, които отговарят за сигурността - наистина вярват в него. Християнството нямаше да просъществува в продължение на 2000 години, ако повечето свещеници и епископи не вярваха в Христос. Американската демокрация нямаше да просъществува в продължение на 250 години, ако по-голямата част от президентите и конгресмените не вярваха в човешките права. Модерната икономическа система нямаше да просъществува и един ден, ако повечето инвеститори и банкери не вярваха в капитализма.
СТЕНИТЕ НА ЗАТВОРА
Как хората могат да бъдат накарани да повярват във въобразен ред като християнството, демокрацията или капитализма? Първо, никога не признавате, че той е въобразен. Винаги трябва да настоявате, че става дума за обективна реалност, създадена от великите богове или от естествените закони. Хората не са равни не защото така е казал Хамурапи, а защото Енлил и Мардук са го постановили. Хората са равни не защото така е хрумнало на Томас Джеферсън, а защото Създателят ги е направил такива. Свободният пазар е най-добрата икономическа система не защото Адам Смит е твърдял така, а защото това са неподлежащите на изменение природни закони.
Освен това хората трябва да бъдат образовани по съответен начин. От момента на раждането им постоянно трябва да им се напомня за принципите на въобразения ред - чрез приказките, драмите, картините, песните, етикета, политическата пропаганда, архитектурата, рецептите и модата. Например днес хората вярват в равенството, затова е модерно децата на богатите да носят дънки, които някога са били облекло, характерно за работническата класа. През Средновековието хората са вярвали в класовото различие, затова не е било възможно младите аристократи да обличат износени рубашки. В онази епоха е била рядка привилегия да те наричат „господин" или „госпожа", запазена единствено за аристокрацията и често завоювана с кръв. Днес учтивата форма на кореспонденцията, независимо кой е получателят, започва с „уважаеми господине или госпожо". Хуманитарните и обществените науки са посветили много усилия, за да обяснят как точно въобразеният ред бива вплетен в самата жизнена тъкан. Тук няма възможност да се впускаме в детайли. Три основни фактора не позволяват на хората да осъзнаят, че редът, организиращ живота им, съществува само във въображението.
А. ВЪОБРАЗЕНИЯТ РЕД
Е ВПЛЕТЕН В МАТЕРИАЛНИЯ СВЯТ
Въпреки че въобразеният ред съществува само в умовете ни, той може да бъде вплетен в материалната реалност около нас - и дори да се претвори в камък. Повечето западняци днес вярват в индивидуализма. Според тях всяко човешко същество е индивид, чиято ценност не зависи от това какво мислят останалите за него. Всеки от нас носи в себе си уникална светлина, която придава ценност и смисъл на живота ни. В модерните западни училища учителите и родителите казват на децата, че ако съучениците им се подиграват, те трябва да игнорират това. Само те, а не другите, познават истинската си ценност.
В модерната архитектура този мит напуска пределите на въображението и навлиза в камъка и хоросана. Идеалната съвременна къща е разделена на няколко малки помещения, така че всяко дете да има собствено пространство, скрито от чуждите погледи, осигуряващо възможно най-голяма автономия. Това частно пространство обикновено има врата и в много семейства е прието детето да я затваря и дори да я заключва. Родителите могат да влизат само след като почукат и поискат разрешение. Стаята е декорирана според предпочитанията на детето - с плакати на рокзвезди по стените и мръсни чорапи по пода. Пораствайки по този, начин няма как да не възприемаш себе си като „отделна личност", чиято истинска стойност идва отвътре, а не отвън.
Средновековната аристокрация не е вярвала в индивидуализма. Ценността на хората се е определяла от позицията им в социалната йерархия и от това какво останалите говорят за тях. Ако бъдеш подигран, това е ужасяваща обида и децата се възпитават да пазят доброто си име, независимо на каква цена. Подобно на модерния индивидуализъм, средновековната ценностна система напуска въображението и се претворява в архитектурата на замъците от онази епоха. В тях рядко има отделни стаи за децата (или за когото и да било от семейството). Подрастващият син на средновековния барон не е разполагал със своя стая на втория етаж на замъка с плакати на Ричард Лъвското сърце и крал Артур на стената. Не е заключвал и вратата си и родителите му не са искали разрешение да влизат. Той е спял редом до своите братя и сестри в голяма обща зала. Винаги е бил в полезрението на другите и винаги е вземал под внимание какво виждат те и какво говорят за него. Ако израснеш в такива условия е естествено да вярваш, че истинската ценност на човека се определя от позицията му в социалната йерархия и от това, което другите казват за него. (42)
Б. ВЪОБРАЗЕНИЯТ РЕД
МОДЕЛИРА НАШИТЕ ЖЕЛАНИЯ
Повечето хора не искат да приемат, че редът, направляващ живота им, е въобразен, но в действителност всеки е роден в предварително съществуващ въобразен ред и неговите или нейните желания от самото раждане биват моделирани от господстващите митове. Нашите лични желания в този смисъл се оказват най-стабилната защита на въобразения ред.
Например най-съкровените желания на съвременния западняк са продукт на романтичните, националистически, капиталистически и хуманистки митове, които циркулират около нас в продължение на векове. Когато приятел ти дава съвет, той казва „Следвай сърцето си". Но сърцето е двоен агент, който обикновено получава инструкции от доминиращите митове на деня и самата препоръка „следвай сърцето си" ни е втълпена чрез комбинация от романтичните митове на XIX в. и консумеристките митове на XX в. Компанията „Кока-кола" например рекламира своята диетична кола с лозунга „Диетична кола. Прави каквото ти е приятно".
Дори онова, което хората възприемат като свои най-лични желания, обикновено е програмирано от въобразения ред. Нека разгледаме честно срещаното желание за почивка в чужбина. В него няма нищо естествено или очевидно. На алфа-мъжкаря в една група шимпанзета никога няма да му хрумне да използва властта си, за да отиде на почивка на територията на съседната група. Елитът на Древен Египет е харчил богатствата си, за да строи пирамиди и да мумифицира труповете си, но никой не е ходил да си пазарува във Вавилон или на ски във Финикия. Днес хората влагат огромна част от средствата си за пътуване в чужбина, тъй като истински вярват в митовете на романтичния консумеризъм.
Романтизмът ни казва, че за да осъществим максимално своя човешки потенциал, трябва да имаме възможно най-богат опит. Трябва да отворим сърцата си за различни емоции, да изпробваме различни отношения, да опитваме различни кухни, да се научим да харесваме различни стилове музика. Един от най-добрите начини да постигнем всичко това е като се откъснем от всекидневната рутина, изоставим познатото и се отправим на пътешествие в непознати земи, където ще „усетим" културата, ароматите, вкусовете и нормите на други човешки същества. Отново и отново чуваме романтичния мит за това „как новото преживяване ми отвори очите и промени живота ми". Консумеризмът ни казва, че за да сме щастливи, трябва да потребяваме колкото можем повече продукти и услуги. Ако ни се струва, че нещо ни липсва или не е както трябва, значи вероятно се нуждаем от нов продукт (кола, нови дрехи, органична храна) или услуга (нова грижа за дома, психотерапия, курсове по йога). Всяка телевизионна реклама е поредната мъничка легенда за това как придобиването на нов предмет или услуга ще направи живота ни по-добър.
Романтизмът, който възвеличава разнообразието, се съчетава идеално с консумеризма. Съюзът им ражда безкрайния „пазар на преживяванията", на който се основава модерната туристическа индустрия. Тя не продава самолетни билети и хотелски стаи, а преживявания. Париж не е град, нито Индия страна - те са преживявания, потребление на нещо, за което очакваме да разшири хоризонта ни, да осъществи човешкия ни потенциал и да ни направи по-щастливи. Затова, когато милионер и съпругата му преживяват труден период от брака си, той я завежда на скъпо пътешествие в Париж. То не е продукт на някакво независимо желание, а на страстна вяра в митовете на романтичния консумеризъм. Богатият мъж от Древен Египет никога ни би мечтал да разреши проблемите в интимните си връзки като заведе жена си до Вавилон. Вместо това ще й построи разкошната гробница, за която тя винаги е мечтала.
Подобно на елита от Древен Египет, повечето хора в повечето култури посвещават живота си на строежа на пирамиди. Само имената, формите и размерите им се променят - те могат да възприемат формата например на вила с басайн и зелена морава или на луксозен апартамент с предизвикващ завист изглед. Малцина са онези, които се питат какво изобщо ни кара да желаем тези пирамиди.
В. ВЪОБРАЗЕНИЯТ РЕД
Е ИНТЕРСУБЕКТИВЕН
Единици са онези, които чрез свръхчовешко усилие ще успеят да освободят личните си желания от хватката на въобразения ред. За да се промени той, милиони непознати трябва да бъдат убедени да направят същото - тъй като въобразеният ред не е субективен ред, съществуващ в отделното въображение, а е интерсубективен ред, съществуващ в колективното въображение на хиляди и милиони души. За да схванем това, трябва да схванем разликата между „обективно", „субективно" и „интерсубективно".
Обективният феномен съществува независимо от човешкото съзнание и вярвания. Радиоактивността например не е мит. Радиоактивното лъчение е съществувало дълго преди хората да го открият и е опасно, дори ако не вярваме в него. Мари Кюри, която е сред откривателите на радиоактивността, по време на дългогодишната си работа с радиоактивни материали не е знаела, че те са опасни за човешкия организъм. Въпреки че не е вярвала, че радиоактивността може да я убие, тя умира от апластична анемия - болест, причинена от прекомерно излагане на радиоактивно лъчение.
Субективно е нещо, което е зависимо от ума и вярванията на отделния индивид. То изчезва или се променя, ако този конкретен индивид промени своите вярвания. Много деца вярват в съществуването на въображаем приятел, който е невидим за останалите. Той съществува само в съзнанието на детето и когато то порасне и спре да вярва в него, изчезва.
Интерсубективно е нещо, което съществува в комуникативните мрежи, свързващи съзнанията на множество индивиди. Ако само един промени вярванията си или умре, това не променя нищо. Но ако повечето индивиди в мрежата умрат или променят вярванията си, интерсубективният феномен ще се промени или ще изчезне. Тези явления не са нито пъклени измами, нито някакви маловажни игри. Те съществуват по различен начин от физическите феномени като радиоактивността, но въздействието им върху света може да бъде огромно. Много от най-значимите двигатели на историята са интерсубективни - правото, парите, боговете, нациите.
„Пежо" например не е въображаем приятел на изпълнителния директор на компанията. Тя съществува в колективното въображение на милиони. Изпълнителният директор вярва в съществуването на компанията, защото бордът на директорите също вярва в него, както и юристите на компанията, секретарките в близкия офис, служителите в банката, брокерите на борсата и търговците от Франция до Австралия. Ако изпълнителният директор спре да вярва в съществуването на „Пежо", той скоро ще се озове в най-близката лудница и някой друг ще заеме поста му.
По същия начин доларът, човешките права и САЩ съществуват в колективното въображение на милиарди хора и сам по себе си никой не може да застраши съществуването им. Ако само аз спра да вярвам в тях, това няма да има особено значение. Тези въобразени редове са интерсубективни и за да ги променим, трябва едновременно да променим съзнанията на милиарди, което не е лесно. Промяна от подобен мащаб може да се осъществи само с помощта на комплексна организация, каквато е политическата партия, идеологическото движение или религиозния култ. Но за да бъдат създадени такива е нужно множество непознати да бъдат убедени да си сътрудничат, а това е възможно само ако повярват в общ мит. Оттук следва, че за да се промени един въобразен ред, трябва първо да повярваме в алтернативен въобразен ред.
За да развенчаем мита за „Пежо" например, трябва колективно да си въобразим нещо по-мощно като френската правна система. За да унищожим френската правна система, трябва да си въобразим нещо още по-мощно като френската държава. А поискаме ли да оголим и този мит, трябва да изобретим още по-могъщ въобразен ред.
Няма как да преминем отвъд въобразените редове. Когато разрушим стените на затвора и се устремим към свободата, всъщност попадаме в по-широкия двор на друг, по-голям затвор.
ЦИТИРАНИ ИЗТОЧНИЦИ
35 Angus Maddison, The World Economy, vol. 2 (Paris: Development Centre of the Organisation of Economic Co-operation and Development, 2006), 636; 'Historical Estimates of World Population, US Census Bureau, посетен на декември 2010 г., http://www.census.gov/ ipc/www/ worldhis.html.
36 Robert В. Mark, The Origins of the Modern World: A Global and Ecological Narrative (Lanham, MD: Rowman & Littlefield Publishers, 2002), 24.
37 Raymond Westbrook, 'Old Babylonian Period', в A History of Ancient Near Eastern Law, vol. 1, ed. Raymond Westbrook (Leiden: Brill, 2003), 361-430; Martha T. Roth, Law Collections from Mesopotamia and Asia Minor, 2nd ed. (Atlanta: Scholars Press, 1997), 71-142; M. E. J. Richardson, Hammurabi's Laws: Text, Translation and Glossary (London: T&T Clark International, 2000).
38 Roth, Law Collections from Mesopotamia, 76.
39 Ibid., 121.
40 Ibid., 122-123.
41 Ibid., 133.
42 Constance Brittaine Bouchard, Strong of Body, Brave and Noble: Chivalry and Society in Medieval France (New York: Cornell University Press, 1998), 99; Mary Martin McLaughlin, 'Survivors and Surrogates: Children and Parents from the Ninth to Thirteenth Centuries', in Medieval Families: Perspectives on Marriage, Household and Children, ed. Carol Neel (Toronto: University of Toronto Press, 2004), 81 n.; Lise E. Hull, Britain's Medieval Castles (Westport: Praeger, 2006), 144.

Назад към Материали

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron