Управляват ни хора без деца


Мнения: 1126
Регистриран на: 10 Фев 2011, 22:57
МнениеПубликувано на: 03 Юли 2019, 14:17
https://www.lentata.com/page_14982.html ... Nrc8hzO13A
Роджър Скрутън: Управляват ни хора без деца, като Мей, Макрон и Меркел. Те не мислят за потомството

В политиката ни управляват хора, които нямат деца, като Мей, Макрон и Меркел. Те не мислят за своето потомство. Децата са защитени от нашето наследство, а не от незначителния ни индивидуален живот. Затова защитаваме брака, например, и нещата, наследени от общото право. Пазим ги не заради себе си, а заради нашето бъдеще, разсъждава в интервю за “Фигаро” сър Роджър Скрутън, големият съвременен теоретик на британския консерватизъм.

АВТОР: Роджър Скрутън, “Фигаро”

Интелектуалният консерватизъм е започнал при нас с великата книга на Бърк за Френската революция: английска реакция на едно френско събитие (“Размисли за революцията във Франция”).

Бърк описва влиянието на литераторите като литературна кабала.

Според него голям недостатък на Франция, е че тези хора са имали такова влияние.

Това видяхме и през Май 68-а: Лакан, Бурдийо и Алтюсер създадоха интелектуална атмосфера, която успя да разруши първоначалната университетска система и да я замени с нещо подобно на зоологическа градина, което все още съществува.

Толкова голямо влияние ме шокира по онова време.

Винаги съм смятал, че достойнството на държавата трябва да бъде подкрепено от нещо различно от интелектуалците, които за мен са изнежено тяло.

Оттогава продължава хипериндивидуализмът, отказът от всяка власт, от всяко наследство.

Трябва да преоткрием не само корените, но и усещането за привързаност.

От 60-те години наследихме идеята, че привързаността е слабост, че истинският политически живот е животът на човек като Макрон, който се идентифицира само със себе си, а не с нацията и традицията.

Във Франция думата “консервативен” е форма на обида.

Тя се бърка с реакцията, с отказа от приемане на модерния свят.

Това се подразбира от реториката на Макрон: има добър прогресизъм и лош консерватизъм.

Това е манихейска диалектика, прекалено проста, за да бъде вярна.

Британският консерватизъм стана име на политическа партия в самото начало на нашата партийна система, през 1832 г., с първия акт на реформа.

Това означаваше, че ние ценим някои неща, които смятаме да съхраним, докато те бяха заплашени от мечовете на Френската революция и Наполеоновите войни.

Много добра идея е да съхраним нещата, от които зависим.

Бърк казваше, че реформираме, за да съхраним.

Различаваме се и по това, че ние не сме нация, като Франция.

Ние сме “три и половина” и трябва да се определим другояче.

Това е работата на консерваторите: да накарат хората да осъзнаят общото наследство.

Идеята за национален мит, на който се основава усещането за легитимност, е нещо, характерно за Франция.

Ние нямаме такъв мит.

В нашата страна нито една революция не е имала статута на Френската революция.

Но ние имаме приемственост на институциите.

Общото право е творение на съдилищата и на отделните решения от хиляда години насам.

То легитимира държавата, защото държавата подкрепя това право.

The law appoints the king. The king does not make the law (Законът назначава краля. Кралят не прави закона).

Това е включено в английското съзнание.

Ние не приемаме, че държавата може да промени всичко.

И революцията от 1688 г. е връщане на уважението към общото право, което Стюартите бяха узурпирали.

Това е народен инстинкт, който не позволява на правителството да променя нещата твърде много, както във Франция.

Нашето общо право и институции защитават традиционните свободи и индивида от държавата.

Нашите свободи не произтичат от правата на човека и на гражданина, а се съдържат в съдебните процедури и правото.

За нас свободата означава, че всичко е позволено, ако не е забранено.

Нашите свободи не са описани, те се приемат като основата на нормалния живот на хората в общество.

Всички консерватори споделят идеята, че свободата е нещо много важно, но то се различава от освобождаването.

Свободата без ограничения и институция е форма на анархия, телом и духом.

60-те г. създадоха форма на вътрешна анархия на битието.

В днешните ни общества институциите, които позволяват на хората да се изразяват по един съзидателен начин, се отричат като вериги, които пречат на вътрешния живот.

Бракът, например, днес се възприема като принуда, затвор, в който човек влиза, но който ще попречи на собствената реализация, докато всъщност е точно обратното, това е начин да се осъществят вътрешните възможности, които всеки носи в себе си.

Това е трудно да се изрази, когато свободите се възприемат като негативни: като липса на контрол и ограничения.

В политиката ни управляват хора, които нямат деца, като Мей, Макрон и Меркел.

Те не мислят за своето потомство.

Децата са защитени от нашето наследство, а не от незначителния ни индивидуален живот.

Затова защитаваме брака, например, и нещата, наследени от общото право.

Пазим ги не заради себе си, а заради нашето бъдеще.

Едно неотдавнашно проучване посочи Маргарет Тачър като най-популярния министър-председател след войната.

Тя не е ценена от интелигенцията: професионалистите по презрение я презират.

Но за народа тя беше и все още е много популярна.

Тя изразяваше идеята за нация, от която хората имаха нужда в онзи момент, особено по отношение на свободата на синдикатите.

От тази гледна точка, тя беше голям патриот, а не интелектуалка.

Подкрепях я, дори и да не ценях особено догмата за свободния пазар, защото имам една социалистическа страна…

Мисля, че все пак трябва да има минимум управление на икономиката.

Необходимо е да се разпределя един минимум от блага в обществото, за да се спечели предаността на обикновените хора, нещо, което тя не успя да разбере.

Но Тачър все пак разбра, че модерната политика зависи от социалното единство.

Което се създава извън политическото поле: от приятелите, религията, местните общности…

Това е деликатно наследство, нещо като организъм, който трябва да се уважава и да не се управлява.

Тя бе разбрала това и създаде условия, при които Великобритания успя да се възстанови от опита на следвоенния социализъм.

Епохата много се промени с глобализацията на икономиката.

Имахме прекалено голям ентусиазъм и доверчивост, защото тази глобализация донесе със себе си огромната имиграция, която познаваме, и форма на слабост в нашите институции, необходими за поддържането на националния живот.

А също и голям контрол над езика: вече не може да използваш думите, които искаш, без да се издадеш.

Това е истинска полиция на мисълта.

Ако искаме да оцелеем като нация, абсолютно трябва да се придържаме към рамката на националната държава.

Предаността, основана на територия, вековната рамка, в която хората се идентифицират с обща традиция.

Иначе няма как да се вкореним в нашето общество и история, да поддържаме нашето взаимодействие чрез законите и политическия процес.

Имиграцията имаше този ефект навсякъде: ние започваме да го осъзнаваме, но интелектуалците искат да разрушат тази реалност.

Това е част от интелектуалния живот.

Ислямо-левичарската идеология иска да замени класовата борба и пролетариата с нова демиургична битка: ислямистите и левичарите са съюзници срещу Франция.

Ние в Англия имаме същия проблем.

Левичарите не ви противопоставят аргументи, те ви обезоръжават, като ви отнемат правото да използвате този език, за да назовете тази реалност.

А политическата коректност е средство да бъде накарана опозицията да замълчи и да не се говори за нещата, от които се страхуваме.

Модерните общества са страхуват от дългосрочните последици от миграция и промените.

В този смисъл, ние сме обезкоренени.

Интелектуалците не искат да дебатират, те искат да покажат своята добродетелност, без да плащат цената да бъдат добродетелни.

А понятието “популизъм” се използва като обида, за да се отстрани това, за което мислят обикновените хора…

Откъси от интервюто на сър Роджър Скрутън за “Фигаро”: Roger Scruton-Bruno Retailleau: «Comment peut-on être conservateur?»

Превод от френски: Галя Дачкова

Мнения: 1656
Регистриран на: 15 Фев 2011, 12:24
МнениеПубликувано на: 03 Юли 2019, 18:12
Добър материал. Макар и може би малко закъснял. Путин преди няколко дни произнесе епитафията на цялата еврогейска "философия" и "ценности". Дачковите обаче най-вероятно ще проявят благоразумие ("а ние ще се снишим, другари...") и ще премълчат, все едно нищо не е било. Все пак е Путин... взривоопасна тема и територия, даже и на американския президент колко години му пиха кръвта, че е изказал няколко похвали за колегата си.
Умът на мъжа се познава по броя на децата му, а мъдростта - по броя на синовете му.

Назад към Материали

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 7 госта

cron